Първоизточникът за житието и страданието на светия мъченик Енравота Боян /Воин/, княз български

Из „Мъченичество на светите славни 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестия Юлиан Отстъпника, написано от Теофилакт, светейшия архиепископ на цяла България“ (XI в.)

по Гръцки извори за българската история (ГИБИ), т. IX-2 (1994), стр. 64-67


Енравота

Качен на: 27.05.2025 г.

(...)

28. Но след като се махнал този народ [омврите]¹, друг най-беззаконен и най-свиреп народ, наречен българи, нахлул от страните на Скития, като преминал така наречената река Истър и се явил като тежък бич, изпратен от Бога на западните области. Те не знаели Христовото име, служели на скитското безумие, както на слънцето, така и на луната и на другите звезди, а някои пък принасяли жертва и на кучетата². Тъй много било помрачено безумното им сърце, че се кланяли повече на творението, отколкото на Твореца. Като покорили цялата илирийска страна, древна Македония до град Солун и древна Тракия, т.е. околностите на Вероя, имам предвид и Филипопол, както и по-горните области, те завладели тези страни като постоянни обитатели, а пък жителите на всеки град размествали, като преселвали обитателите на едни градове в други, а живеещите в последните местели в първите и изобщо с всички се отнасяли като с роби те, които били роби на всяко безсрамие и отстъпници от истинския Господар. Но покорените от тях християни, като държели пречистата си праотеческа вяра, в разни свои разговори с тях вмъквали Христовото учение и им откривали, доколкото им било възможно, евангелската светлина. Ала те си затваряли очите, за да не виждат, и с ушите си тежко чували според пророческото изречение, което казва: „Защото с очи ще гледат и няма да видят, и с уши ще слушат и няма да разберат, защото е закоравяло сърцето им, за да не би с очи да видят и с уши да чуят, та да се обърнат, за да ги изцеря“ (Исаия 6:9-10). Затова, понеже не бяха нито познали, нито разбрали истината, лутаха се в мрак.

29. Когато някой си български княз Крум плячкосвал много други ромейски градове и превзел и чутовния Адрианопол, и обитателите му заробил и преместил в други по-далечни градове, които бил по-рано завладял, тогава между преместените имало един мъж на име Кинам (гр. Κινάμων – Кинамон), великолепен и хубав на външнен вид, а по душевната си красота – по славен и по-божествен от своите съвременници. При подялбата на пленниците той по жребие се паднал на Крумовия син Омвритаг (гр. Ὀμβριτάγος – Омвритагос). Обикнат от своя господар и от всички други, защото във всичко от никого не бил надминат, той с едно само причинявал скръб на господаря си, че се различавал от тях по вяра. Затова варваринът полагал всяко усилие да го отстрани от Христа. С тази цел най-напред направил следния опит. След като извършил една тържествена жертва и по тоя случай приготвил богата трапеза, заповядал на доблестния Кинам да седне на трапезата и да яде заедно с другите първенци. Но той, научен от Павел, или, по-добре да кажа, като запомнил отпреди добре, че няма съгласие между Христа и Велиара (2 Кор. 6:15) и че не може вярващите в Христа да пият Господня чаша и бесовска чаша (1 Кор. 10:21), отказал се от гощавката.

30. Но понеже варваринът продължавал да го принуждава да вкуси от идоложертвената храна, човекът, обзет от божествено дръзновение, велегласно изповядал: „Аз, като християнин, служа на Христа, истинския Бог, който е сътворил небето и земята, и всичко видимо и невидимо. Той е създал човека със собствените Си ръце, почел го със слово, а после човеколюбиво го изправил, когато бил паднал, и е подарил истинското богопознание на нас, почетените със слово. Той ще дойде пак да съди живи и мъртви, да въздаде всекиму според делата му (Рим. 2:6) и да изиска от всекиго това, което му е поверил. Това вярвам и се трудя да запазя залога на вярата. А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони, както се научих от Божественото Писание, което казва, че всички богове на езичниците са демони (Псал. 95:5). И ако ми изтъкваш слънцето и луната, и ме принуждаваш да се чудя на блясъка им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги, и подвластни не само на Бога, но и на нас, човеците. Защото Създателят ги е произвел от нищо в нещо, за да служат на нас, и ръководен от хубостта им, се въздигам до Оногова, Който ги е създал. Защото от величието и хубостта на творенията съответно се съзира и Създателят им, и вечната Му сила и Божеството се вижда още от създание мира чрез творенията (Рим. 1:20). Защото, ако те са такива, каква ще бъде Неговата красота! Няма прочее да се поклоня на тия, няма! Но ще се покланям и ще почитам по всякакъв начин Оногова, Който е сътворил тях, и Който е Христос, на Когото заедно с Отца и Духа ние служим.“ Омвритаг не можал да понесе всичко това спокойно, но разгневен – какво друго можеше да се очаква от една варварска и кръвожадна душа, – заповядал да го бият без милост. „Не унижавай, казвал нашите богове, че тяхната сила е голяма! За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Затова, ако твоят Христос беше истински Бог, както ти казваш, без съмнение би бил ваш съюзник и би ви запазил незаробени, защото Му служите и Му се кланяте.“ Това като казал, заповядал окован да го закарат в затвора. И тъй Христовият раб бил затворник до смъртта на Омвритаг.

31. Той се поминал и свършил живота си при трима синове, от които по-старият се именувал Енравота (гр. Ἐνραβωτᾶς – Енравотас), другият – Звиница (Ζβηνίτζης – Звинѝцис), и останалият – Маломир (Μαλωμηρός – Маломирόс). А пък Енравота, който се именувал и Воин (Βοΐνος³ – Воѝнос), по Божия навярно промисъл, си спомнил за най-добрия християнин – Кинам. Затова изпратил до брат си Маломир и поискал да се подири грижливо Кинам и като се намери, да му се изпрати. Той, без да немари за поръчката на брат си, подирил човека и го намерил в затвора гладен, покрит с плесен, стопен призрак, тъй да се каже, на предишния Кинам. Като го извадил от затвора, погрижил се за него, доколкото му било възможно, и го изпраща при брат си Енравота. А той след пристигането му, като видял във всичко личащото страдание от затвора, и че състоянието на тялото му било изменено и се изисквало време, за да го познае, попитал го коя е причината за изменението. След като обяснил, че това е последица от страданията в затвора и от оковите, после взел да разсъждава за нищожеството на тялото: „Какво чудно има в това, казал, че се разлага тленното, което е източник на гниене и червеи? За друго трябва да се грижим ние – за нетленното и безсмъртното, имам предвид душата – вътрешната и най-съществена част на човека, защото знаем, че колкото гние външният човек, толкова повече вътрешният се обновява и се възвишава, и лети леко и лесно към небесата.“ Запитан от Енравота защо и по какъв начин пострадал така, Кинам отговорил: „Причината на тия страдания е вярата в Христа. Каквото претърпях за нея, аз не го смятам за страдание, а го имам за голямо удоволствие и наслада. И как няма да го считам за такова, като гледам, че толкова мъченици преди мене са презрели всякакъв вид средства за мъчение, и че са се отнесли към огън, меч и зверска ярост като към плашила и изстрели на пеленачета, само за да запазят неповредена вярата в Христа. Затова те, след като умрели, се преместили във вечния и безсмъртен живот.“

32. И така Енравота, уязвен в сърцето от сладката стрела на любовта към най-сладкия Иисус, взел под внимание думите на премъдрия Кинам, грабнал ги като стръв от въдица и захванал да копнее и гори за християнската вяра. Той обикнал Кинам, постоянно разговарял с него и го разпитвал за християнската вяра. И като изучил великата тайна на благочестието (1 Тим. 3:16) и сравнил чистотата ѝ с мръсотията на българската религия и якостта на Божието слово с гнилостта на българското безумие, погнусява се от безбожието, прегръща богопочитанието, повярва и приема кръщението и оттогава се предава на пост и молитва и на всичко друго, по което се познава и е присъщо на искрения християнин.

33. Като научил това брат му Маломир, взел го за голяма беда, затова призовава брат си Енравота и обзет от ревност за отеческите си богове, се отнася към него не като към брат, а като към отстъпник от праотеческата религия. „Заповядвам ти или да се отстраниш от чуждия Бог, или знай, рекъл, че на тия – и показал палачите и меча – ще бъдеш предаден днес!“ А тоя, понеже избрал смъртта за Христа и жадувал за нея повече, отколкото брат му за кръв, начаса отговорил на брат си и му казал следното: „Никой не може да ме отлъчи от Христовата любов, нито огън, нито меч, нито бичове, нито някоя друга тежка мъка (Рим. 8:39). По-добре ми е да умра за името Христово, отколкото да живея срамно и беззаконно с нечестивци. Или не чувам пророк Давид, който велегласно вика и говори: „Намразих сборището на злонамерените и с нечестивци няма да седна“ (Псал. 25:5). И пак: „Предпочел бих да съм изхвърлен в дома на Бога моего, отколкото да обитавам в селенията на грешници“ (Псал. 83:11), т.е. да съм в сношение и връзка с безверници. Но и Соломон казва: жертвите на нечестивците са гнусота пред Господа, защото ги принасят незаконно (Прит. 21:27). Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие има между Христа и Велиара или какво общо има верният с неверния (2 Кор. 6:14), или чистият с нечистия? Но за какво са многото думи! С една дума – гнуся се от истуканите на езичниците, защото са безбожнически и нечисти, и се отвращавам от тях и от всичкото им служене. А уважавам и почитам Христа като истински Бог и създател и му отдавам съответното поклонение!“ Като чул това безбожният и беззаконен негов брат, веднага му налага наказанието да бъде посечен с меч. И докато го водели на мястото на посичането, той бива изпълнен с Дух Божествен и пророкува за бъдещето, че „тази вяра, казал, заради която аз сега умирам, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя, ако и да мислите вие, че ще я ограничите с моята смърт. Кръстният знак ще бъде забит навсякъде, Божиите домове ще се въздигнат наново и свещеници чисти чисто ще служат на чистия Бог. И жертви от хвала и изповедание ще се поднасят на животворящата Троица. А идолите и техните жертвеници, и скверните им храмове, ще се сгромолясат и ще се унищожат, като да не са били. Но и ти самият след изтичането на немного години зле ще изхвърлиш злочестата си душа, без да получиш някаква изгода от жестокостта си.“ Това като изрекъл ясно, Христовият страдалец преклонил глава пред палача и приел живоносната смърт чрез меч, а чистата си душа предал в ръцете Божии. След това животът на Маломир, като продължил три години, бил пожънат безвременно от сърпа на справедливостта и българската власт наследил племенникът му, син на Звиница.

34. Но тук забележи ти безмерната мъдрост на Бога, който много пъти тласка човешката душа чрез скърби и притеснения към възход, както водопроводът кара водата да блика поради теснотата на тръбите. Виж така също благоразумието на добрата душа, познала божествената Божия воля. (...)


Пояснения:

¹ т.е. аварите;

² Старогръцкият глагол προσφέρω („принасям“) се употребява с винителен и дателен падеж. Винителният – за това, което се принася, а дателният – за този, на когото се принася. Така можем да преведем изречението по изложения в изданието начин: „някои пък принасяли жертва и на кучетата“. Бихме могли обаче да тълкуваме датива τοῖς κυσί като творителен падеж, при което се получава превод: „Някои пък чрез кучета принасяли жертви“. Тоест, дателният падеж показва чрез какви точно жертви се извършва жертвоприношението. Същевременно обаче в митологични текстове под κύων („куче“) може да се разбира не само биологичният вид, но и определен вид служители на боговете, на които също би могло да се принасят жертви.

³ Гръцкото изписване Βοΐνος [Воѝнос] може да се разтълкува както като Воин, така и като Боян. От една страна, има ясно звуково сходство с Воин. От друга страна, в гръцкия език отсъства звукът „б“ и ударението при „Βοΐνος“ е на „и“, т.е. както при Боян.


Сведенията, които черпим за св. Енравота Боян се съдържат именно в този откъс от древното житие на светите 15 тивериуполски мъченици, написано от бл. Теофилакт Български през XI в. Извадих го и преписах от ГИБИ, т. IX-2 (1994), стр. 64-67, като добавих първоначалните гръцки изписвания на собствените имена, както и посочки за някои пояснения след текста. Целта ми е да бъде по-широко достъпен, тъй като повечето хора не знаят къде да търсят историческите първоизточници, такива тясно специализирани издания не са твърде известни, а и мисля, че изваждането на сведенията за определена българска историческа личност от иначе толкова дълъг текст със сигурност би било полезно.

Важно е да се отбележи също неподправеността на първоизточника, която за жалост в случая се губи в неговите преразкази, издавани в синодалните сборници с жития.

Васил Дечков