Реч на Стефан Стамболов по повод Берлинския договор,
8 февруари 1879 г.
„Последенъ стана младиятъ Ст. Стамболовъ.
Говорътъ му бѣше пламенъ, топълъ и съ чувство. А резонитѣ – не бѣха по-слаби отъ чувствата.
„Единъ царски ферманъ, г-да, преди осемь години дойде, та съедини българската нация въ едно цѣло подъ жезъла на единъ духовенъ началникъ – Екзарха; тоя ферманъ начърта въ сѫщо време и границитѣ на нашето цѣлокупно българско отечество съ епархиитѣ, които влизаха въ крѫга на България и вѣдомството на Екзархията. Тая Цѣлокупна България бѣ духовно-църковно наше отечество.
После дойде една европейска международна конференция, въ лицето на която Европа на тая черковно-духовна България утвърди политически-автономнитѣ граници и призна единството на българската нация въ тия граници.
Най-после дойде руско-турската война и Санъ-Стефанскиятъ договоръ. Въ него както нашата Освободителка, тъй и самата Турция, признаха тия граници на нашето цѣлокупно отечество, като създадоха в тѣхъ една политическа нова, млада държава, наречена Българско Княжество. Но, въ Берлинъ разсѣкоха тая България.
Разсѣкоха това наше мило, драго, цѣло Отечество на петь части (мрътва тишина).
Защо ни разсѣкоха на петь кѫса?
За да ни направятъ повече сакати, повече недѫгави и немощни да ни направятъ да се влачимъ во-вѣки и да прекараме единъ жалъкъ, тежъкъ националенъ, политически и исторически животъ – да бѫдемъ ние политически просяци – божяци и да живѣемъ отъ милостинята, отъ трохитѣ, отъ подаянията политически, отъ благодетелството и кьефоветѣ дипломатически на европейската дипломация, додето бѫдемъ отново поробени.
Разсѣкоха насъ, младъ, енергиченъ, пъленъ съ жизненость народъ, който въ течение само на десетина години можа̀, има̀ крепката воля и себеотрицание да даде за своята независимость п о в е ч е о т ъ п е т д е с е т ь х и л я д и ж е р т в и – м ѫ ч е н и ц и; насъ, ч и и т о п о л е т а, п ѫ т и щ а, у с о и и к ѫ т и щ а с е п о к р и х а с ъ п е п е л ь, к о с т и и с ъ л з и (общо вълнение и сълзи).
И сега ни канятъ тѣ да пристѫпимъ – не, да се довлѣчемъ до оная троха, която берлинскитѣ джелати благоволиха да ни подхвърлятъ.
Даватъ ни свобода, а зиматъ здравето ни, лишаватъ ни отъ възможность, отъ условията за животъ.
Защо ни е намъ тая свобода, когато тя само ще ни напомня нѣкогашното ни крепко, здраво и жизнено тѣло.
Да просимъ, да се влачимъ и да живѣемъ страдалчески животъ – ний, които имаме бѫдеще, бѫдеще свѣтло, славно, както що имаме и минало свѣтло и славно.
Не. По-добре е, г-да представители, да бѫдемъ пакъ роби, както бѣхме, но да бѫдемъ една нация въ едно отечество, способни и жизнени да водимъ борба и да прогресираме. Ние искаме – и трѣбва това да го кажемъ високо да ни чуятъ всички: или всички българи свободни да бѫдемъ въ една независима държава, или всички пакъ роби подвластни на Турция. Веригитѣ на робството турско лесно ще съкрушимъ, ако останемъ подъ тая Турция, ако бѫдемъ въ онова положение, въ каквото ни постави цариградската европейска конференция, отколкото сега.
Где сѫ, г-да представители, где сѫ нашитѣ мили градове: Нишъ, Пиротъ, Враня и Лѣсковецъ? – Дадени на сърбитѣ. Где е Тулча и Добруджа? – Дадени на ромъни. – Где е Одринъ, Солунъ, Дебъръ, Битоля, Охридъ, Скопие, Прилѣпъ, Велесъ, Щипъ и други страни на нашето отечество. Где?
Где е Пловдивъ, Батакъ, Панагюрище, Сливенъ, Казанлъкъ, Стара-Загора и Карлово – елмазитѣ на нашето отечество? Отцепени отъ насъ чрезъ турски гарнизони!
Мѫчно. Мѫчно и боли.
Нека не приемемъ Берлинския договоръ.
Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейнитѣ дипломати и владѣтели (и като се обръща към драгоманитѣ, които присѫтствуваха, продължи): „Вие ни сѣкохте безъ да ни викате, безъ да ни изслушате, безъ да ни кажете вината, поради която ни сѣчете, но ние ви казваме: боли, боли и мѫчно. Дайте ни нашето общо отечество, каквото то бѣ опредѣлено отъ вашата конференция в Цариградъ и каквото то бѣ създадено на Сан-Стефанскиятъ договоръ“.
Ораторътъ спрѣ. Той бѣше бледъ. Залата екна отъ бурни и нескончаеми рѫкоплѣскания.
Кореспондентите, до които седѣше Тодоръ Шишковъ и превождаше съ сълзи дума по дума речьта на Стамболова, станаха и отидоха при младия ораторъ и топло му стиснаха рѫката.
Дѣдо Антимъ го повика, пригърна, цѣлуна по челото и каза: „Б ѫ д и б л а г о с л о в е н ъ, м о е ч е д о, о т ъ Б о г а и о т ъ в с и ч к и т ѣ н и с в е т ц и“.
Андонов, И. Из спомените ми от турско време; Съединението. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, с. 18–20.
