Кратки бележки за произхода на българите

Тук са изложени някои мои бележки за произхода на българите. Част от тях са заимствани от Д. Иловайски и се повтарят с описаното в миналите ми статии, но тук са предадени по-сбито:

• единственият засвидетелстван български език е славянският;

• липсва друг превод на Св. Писания освен славянския (или както синонимно е наречен от Йоан Екзарх – български);

• в епохата Χ–XΙ в. българите безспорно са славяни, говорят на славянски – речта им е засвидетелствана от Кедрин: „Βεζείτε, ό Τσαΐσαρ“ (Бѣзите, цѣсарь), а също са наричани така в:

1) Житие на св. Климент Охридски, написано от бл. Теофилакт (XI в.): „славянският, сиреч българският народ...“ (τό τῶν Σθλοβενῶν γενὸς ἐὶτ οῦν Βουλγάρων);

2) В указа на ромейските царе Василий и Константин от 960 г. се споменава за поселване на „славяни-българи“ в Солунско;

3) Ръкописен речник на Кирил Александрийски: „Славения, тоест България“ (Σκλαβινία ἠ Βουλγαρία);

4) Арабският писател Ал Табари (897 г.): „славяни нападнали ромеите в голямо количество и избили много от тях“; става въпрос за победата на цар Симеон при Българофигон;

• историята не ни представя примери за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ-завоевател;

• старобългарският език е чист славянски език (няма например тюркски елемент в него);

• Аспаруховите българи са били многочислени, напр. според Баварския землеписец (IX в.): „Vulgarii, regio est immensa et populus multus, habeus civitates v, eo quod multitudo magna ex eis sit et non sit eis opus civitates habere“; хазарския каган Йосиф (X век): „многочислени като песъчинки в морето“; български Манасиев летопис: „Бидейки безчислено многобройни, те изпълниха и тази страна на Дунава, и онази до Драч и по-нататък“ (XIV в. – домашен);

• средновековните българи са се считали за изконни славяни (пряка приемственост в летописите с т. нар. Аспарухови българи или „пра“българи);

• славянското присъствие* в южните Балкани (напр. Пелопонес) се осъществява след окончателното въдворяване на българите зад Дунава;

• славянското население на Епир и Тесалия през цялото Средновековие, дори до XIX век, е известно с името си „българи“. Според тюркската хипотеза обаче те са „станали“ българи (уж приели името на алтайските покорители) за времето, в което тези земи са били част от Първото българско царство – според тях ок. 100 години с прекъсвания (920–1018 г). Същевременно, племето милинги в Морея, поселило се там ок. VIII в., се споменава през XIV век в Морейския летопис. Как тогава може същите славяни да „станат“ българи за под 100 години „тюрко-българска“ власт, но под 600–700 години византийска – да не приемат името „ромеи“, а да си останат милинги?

• отново в Тесалия има немалко топомини, произхождащи от името „българи“ (Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή, Vurgar и пр.);

• предводителят на „пра“българите в Италия Алцек е наречен „вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum – Chronicon Salernitarum, 142-150);

И прочее факти. Изобщо историческото съществуване на отделен от сърбохърватския славянски народ и език в източната половина на Балканите (в дн. Румъния, България, РСМ, Гърция и пр., известен в Средновековието с името българи), не намира обяснение, ако древните българи не бъдат признати за славяни.

В една по-ранна епоха някои писатели (напр. Прокопий Кесарийски и Йорнанд Равенски) правят разлика между българи и склавини (напр. „българи, анти и склавини“), като последното название първоначално означава собствено илирийския или сърбо-хървато-словенския клон на славяните. Постепенно гръцките летописци разпростират името им върху всички народи, говорещи сродни езици от това семейство.

* споменатите славяни (милинги, езерци) в Пелопонес принадлежат към същото българско племе съгласно езиковите и исторически свидетелства: езикът им е старобългарски с *шт и *жд, изрично са наречени българи в критска народна песен и използват титлата „болярин“;

Заповядайте в нашата Facebook група от съмишленици за славянския произход на древните българи и в нашия сървър в Stoat – Български свѣтогледъ!