България в първата половина на IX век. Разширение на земите и промени в управлението и правото

Пресъздадено по спомен от
оригинала, писан на:

Кръстовден, 14.09.2026 г.

Родена като плод от постепенните славянобългарски нашествия на Балканите от IV–V в. и разширена на юг от Дунава в 680-681 г. (VI Вселенски събор), в началото на IX в. българската държава вече била фактор в Европейския Югоизток, но все още трябвало да утвърди своя авторитет и трайно присъствие на Старопланинския полуостров. По това време ромейските императори все още разглеждали България като временно варварско владение и искали да възвърнат границата си до р. Дунав, както било от древноримско време насам.

С възкачването на Крум (803–814) на престола била прекъсната кризата и борбата за власт между българските аристократични родове, започнала след св. Тервел и отчасти овладяна при Кардам. Самият произход на Крум (транскрибиран също Каран и Крем) е неясен. Според някои той произхождал от панонските българи, според други – от македонските (на Кубер). Според едни – основал нов царски род (династия), според други – бил продължител на рода Дуло. Основополагащ източник за неговото управление е византийският летописец преп. Теофан Изповедник („Хронография“, IX в.).

Първото военно начинание на Крум било насочено на северозапад. Българите и франките си поделили разпадащата се аварска държава. Според византийския сборник „Свидас“ Крум запитал победените авари защо паднала държавата им. Те изтъкнали като причина пиянството, безнравствеността, лъжата и пр. Всичко това българският владетел забранил със строги закони. Според едни историци в основата на това известие лежи конкретно българско законодателство, а според други е само поучителен анекдот. Така или иначе, придобитите земи донесли ползи за българската държава. В нейния състав били включени Трансилвания и Карпатите, богати на природни ресурси като руди и обработваеми площи. Освен това бил разширен демографският ресурс на страната – присъединени били живеещи там славянобългари, обри и пр. България станала една от най-големите европейски сили, граничеща непосредствено с Франкската империя. Свидетелство за това се намира и в маджарската хроника „Gesta Hungarorum“ (Деяния на унгарците), където се споменава, че по времето на „Кеан Велики“ България достигала до пределите на „полоните и рутените“, т.е. поляците и русите. Границата с франките била приблизително от Белград на север по средното течение на Дунав до дн. Словакия. Не са известни военни сблъсъци с франките до времето на Омуртаг.

Следващите действия на канесубиги Крум били свързани със стремежите на българските владетели към Македония, гъсто заселена със славянобългарско население. Българите пресрещнали и разграбили византийските чиновници по поречието на р. Струма, които трябвало да раздадат заплатите на войската. С този хитър ход Крум показал, че не се страхува от война с Империята. 809 г. българите превзели Сердика.

През 805 г. император Никифор I Геник потушил бунта на славянобългарите (милинги, езерци) в Морея. Непосредствено след това се насочил на север с цел да унищожи българската държава. Походът му обаче бил спрян от преврат в столицата. След потушаването му Никифор предприел нов поход. Ромеите разбили две български войски – една в Тракия и една край столицата Плиска. Те грабели, палели и избивали българското население по пътя си. Не били пощадени дори жените и децата. Крум неколкократно поискал мир, но Никифор, възгордял се и искайки да върне границата до Дунава, отказал. Василевсът опожарил Плиска и разграбил царската хазна. Българският владетел укрепил старопланинските проходи и разположил войските си в теснините. Когато византийската войска тръгнала да преминава, била хваната в засада и изцяло разбита, а Никифор изгубил главата си. Едвам се спасил престолонаследникът Ставракий, който по късно умрял от раните си. Това е една от най-ярките победи в цялата българска военна история, която през вековете отекнала в много песни и хроники. Една от най-знаковите миниатюри на Манасиевата хроника в старобългарски превод е „крꙋмъ кнѧѕь напиватъ здравицѫ блъгарѡмъ“, където Крум държи черепа на Никифор, превърнат в чаша. Победата е възпята дори от хърватския духовник и поет Кашич-Миошич в „Песен за Орун и Ницефор“. Традиционните изследвания казват, че това се е случило във Върбишкия проход, но други посочват Ришкия старопланински проход като най-късия път от Плиска до Цариград (811 г.).

Последвали български настъпления и обсади в Тракия. Особено значима била битката при Версиникия (813). Българите превзели множество важни крепости, вкл. Адрианопол и Анхиало (дн. Одрин и Поморие), достигайки подстъпите на Константинопол (Цариград). Това е засвидетелствано в Хамбарлийския надпис, както и на колоните от Плиска. Там Крум направил своеобразна „алея“ на българската военна слава. От тези колони ние разбираме кои крепости са превзели българите. Българският владетел заповядал пред стените на Цариград да се извършат езически ритуали и човешки жертвоприношения (както по-късно Светослав). Цялата столица тръпнела от страх. При преговори за мир ромеите се опитали да убият Крум, но успели само да го ранят в крака. Силно разярен от проявеното вероломство, князът заповядал всичко в околностите на Новия Рим да бъде изравнено със земята, включително църквите и манастирите. Това било едно от най-страшните върлувания на езическите българи в Тракия, напомнящо духа и времената на Атила. Превзети и разрушени из основи били множество крепости в Южна Тракия дори към Галиполи. Християнската вяра дала своите мъченици, включително Одринския архиепископ Мануил. Езичникът Крум унизително стъпил на врата му.

Прекомерно възгордял се от победите, Крум започнал да подготвя обсада на Цариград, но го застигнала смъртта. Има различни тези за нейната причина. Византийските писатели посочват Божия намеса. Български историци я обвързват с ранения му крак или предполагаемо вярване на българите, че сакат не може и не бива да управлява държавата.

Според някои историци Хамбарлийският надпис известява за българско управленческо разпределение „център – ляво – дясно“ по подобие на войската. Според тях Крум засилил централната власт, като поставил военни управители и така отслабил племенното разединение.

Дори християнските мислители дават сложна оценка на Крума. Според св. Паисий Хилендарски той бил свиреп езичник, но Бог използвал неговата мощ, „за да смирява гърците“, които изпадали в своите пороци и гордост. Бог използвал злото (насилие) за добро. Крумовата разширителна политика утвърдила геополитическата роля на държавата и обединила славянобългарското население, като по този начин станала основа на Покръстването и превръщането на българите в „ново творение“.

След кратко прекъсване (Цок, Диценг? – спорни) в 814 г. престолът бил наследен от Омуртаг или Мортаг. Макар в историографията да се е наложила формата „Омуртаг“, по-прецизно е да се казва „Мортаг“, тъй като „о“ е гръцки определителен член, напр. ὁ Βορίσης, ὁ Ιωάννης. Така е и във византийските летописи: ὁ Μορτάγων, където „-он“ е гръцка наставка (Платон, Кина̀мон), подобна на „-ос“ в ὁ Κρούμος.

Според византийските извори в началото на управлението му българите били разбити в Тракия и ромеите си върнали Анхиало. Канесубиги Мортаг сключил с тях дълбок мир, който продължил известно време и след края на управлението му (831 г.). Някои от членовете (клаузите) на мирния договор са записани в Сюлейманкьойския надпис. Част от тях се отнасят за славянобългарското население в Тракия. Очевидно то представлявало интерес за българските владетели. Били осигурени правата дори на тези от тях, които оставали в пределите на Империята – да не се изселват например в Мала Азия. Мирът способствал за утвърждаване на страната чрез изграждащи дейности като строителство и управленческо развитие.

По времето на Мортага станали сблъсъците с франките на северозапад и Тома Узурпатора във Византия. По неизвестна причина славянобългарските племена ободрити и тимочани по средния Дунав преминали на страната на франките. Изпратена била войска, която ги възвърнала и подчинила обратно на централната власт. Победата над опиталия се да превземе византийския престол Тома Узурпатора от своя страна утвърдила мира и отношенията с Византия.

От археологическите данни и най-вече от каменните надписи съдим за широката строителна дейност на Мортага. В Търновския и Чаталарския надпис се споменава за изграждане на „нов дом“, т.е. дворци, съответно на р. Дунав и р. Тича, като последният имал и статуи на медни лъвове. Изобщо от времето на Мортаг са ни останали множество каменни надписи на гръцки (Търновски, Чаталарски, Мадарски, инвентарни и много възпоменателни), който тогава бил езикът на държавната канцелария. Това е причината Черноризец Храбър да казва, че когато славяните нямали писменост, използвали гръцки и латински (според В. Гюзелев). Съдържат се и някои спорни и неясни понятия, написани с гръцки букви. В тези надписи е и титлата ΚΑΝΑΣΥΒΙΓΗ, отнасяна към Крум, Мортаг, Маломир и отчасти Пресиян, а историците я разширяват и към останалите (езически) български владетели. В XIX в. А. А. Куник, вярвайки в тюркския произход на българите (поради определено тълкувание на Именника), я обвързва със степната титла „кан/хан“, обяснявайки и втората ѝ част в същия дух. Още тогава обаче той среща критика от руския проф. Димитрий Иловайски (1879), който я свързва със старобългарското кънѧѕь. Това се потвърждава от Приложното житие на св. Методий, където от изброените владетели само българският е наречен „от Бога княз“, както и гръцкия превод на титлата в самите каменни надписи като „ὁ ἐκ Θεοῦ ἄρχων“. Сензационно е също тълкуванието на В. Бешевлиев, че в силно повредения Мадарски надпис се говори за принасяне жертва на „Тангра“. Днешните изследователи не приемат, че тези извадени от контекст и различни редове срички указват на степното божество Тенгри. Това са едни от най-чувствителните въпроси в българската медиевистика и до днес.

В един от надписите се споменава, че храненик на Мортаг се удавил в река Днепър, което може да се свърже със североизточната граница на държавата по негово време. Българският владетел разделил страната на административни области (комитати) с пряко подчинени на него управители, като така завършил започнатото от Крум и засилил централната власт, съкращавайки възможността за отцепничество.

Мортаг оставил след себе си трима синове: Нравота (Воин), Звиница и Маломир. Най-големият Енравота бил християнин и поради това – лишен от наследството на престола. След като се възцарил, Маломир осъдил брат си на смърт заради християнската му вяра. Енравота предсказал, че вярата, заради която сега умира, ще се разпространи по цялата българска земя. Така той станал един от първите български мъченици. В първоизточника на тези данни („Житие на струмишките мъченици“, бл. Теофилакт) се споменават също гонения на християните по времето на Мортага. Поради кръста, който той държи в медальона си, както и кръстове по надписите му и пр., някои днешни учени издигат тезата, че той е бил християнин еретик. Предвид недвусмисленото свидетелство на Житието, в което Мортаг говори за български богове (месечината, звездите) по-вероятно е българите все още да са били езичници, които под влияние на християнството да са достигнали до определена форма на синкретизъм или по-точно хенотеизъм, т.е. вяра в много богове, но почитане на един като върховен и всемогъщ. Това се потвърждава от изразите в каменните надписи като „от Бога княз“, „Бог да го удостои да живее сто години“, „на християните българите направиха много добрини. И християните ги забравиха, но Бог вижда“. Този върховен бог може да е бил някой от славянски богове, засвидетелствани в старобългарската книжнина – в преводите на Йоан Малала, „Ходене на Богородица по мъките“ и „Александрията“. Традиционно за такъв се счита гръмовержецът Перун, но Даждбог (слънцето) също е възможен кандитат, предвид формата на розетата от Плиска и споменатите от Мортага светила.

България през първата половина на IX в. при управлението на Крум и Мортаг станала една от големите европейски сили. Завоеванията на Крум и възможността за запазването им и просперирането на държавата при Мортаг предначертали възможността за още по-голямо разширение при Пресиян и дори хегемония над Византия при великия Симеон. Обединението на земите, населени със славянобългари, и закрепването на царската власт способствали за пътя към Покръстването.