05.11.2025 г.
5. Срещу приведените тук доказателства за послеисаевия произход на гл. гл. 40–66 могат да се направят следните възражения. а) Живото и ясно описание на плена, като минало, преживяно събитие, се обяснява с начина на пророческото изложение, в което често бъдещето и настоящето се сливат. За богоозарения поглед на великия пророк Исаия това е много естествено, иначе би трябвало да отречем пророчеството изобщо. – б) Авторът прави обвинения, които за намиращите се в плен не биха имали никакво значение (56:9 и нт.; 65:6). Безцелни се явяват и текстовете, в които се говори за околните народи (Едом, Мидия), щом като тия текстове нямат пророчески или месиянски характер. Авторът по-нататък говори за гробове в скали (65:4), за високи планини (57:7), за различни дървета и растения, които на жителите във Вавилония са неизвестни. Във всеки случай изглежда невероятно авторът да си служи с такъв език, ако приемем, че той почти целият си живот е прекарал във Вавилон. – в) Положението на иудейското царство така се описва, щото трябва да се допусне, че писателят е живял преди плена (56–57). – г) Пророците, които са живели преди плена, напр. Иеремия и Софония, са се ползували от Ис. 40–66 (срав. Иер. 10:1–6 с Ис. 47:8; 66:10; Соф. 2:15; 3:10 с Ис. 47:8; 66:20 и др.). – д) Езиковите особености, които се срещат във втората част за разлика от първата, се дължат на особения характер на съдържанието във втората половина на кн. Исаия. Освен това, известни изрази, картини и сравнения се срещат и в двете части. Така напр., изразът „светият (-тия) Израилев“ се среща в първата част 12 пъти (Ис. 1:4; 5:19, 24 и др.) и 17 пъти във втората част (Ис. 41:14, 16, 20; 43:3, 14 и др.); фразата „устата Господни изрекоха това“ се среща 5 пъти в първата и два пъти във 2-та ч. (Ис. 40:5; 58:14). Че думите кара ( = викам), възвестявам (Ис. 6:3; 40:2), мишпат ( = съд) (32:16; 42:4) и цедек ( = правда) (Ис. 1:26; 61:3) в двете части имат различно значение, не е доказано с положителност. – е) Непонятно е, как така авторът на едно такова важно и обширно писание (състоящо се от 27 глави, 40–66 гл.) да бъде забравен, когато съвсем малки пророчески речи са ни известни, кога и от кого са написани. Твърде неубедително е и обяснението на отрицателната критика за начина, как е станало присъединяването на гл. гл. 40–66 към първата част на кн. Исаия. Това е само една хипотеза, почиваща на случайност и вероятност. – ж) Думите в Иис., син Сирахов, 48:27: „… с великия си дух той прозря далечното бъдеще и утешаваше тъгуващите в Сион“ могат да се отнесат само към прор. Исаия, към Ис. 40:1 и нт. – з) В 70-те и двете части са съединени в една книга под заглавие Ησαΐας. Ако в талмудическия канон е поставен първоначално не Исаия, а Иеремия, това е във връзка с традиционния възглед, според който Иеремия е автор на книгите Царства, които се намират непосредствено пред пророците. – и) В Н. Завет на 11 места се цитират 40–66 гл. като думи на прор. Исаия.
6. Що се касае пък до тъй наречените „раб Господен-песни“ (Ebed-Jahve-Lieder), съдържащи се във втората част на кн. Исаия (42:1–9; 49:1–13; 50:4–11; 52:13–53:12), които от времето на B. Duhm се смятат за самостоятелен откъслек, независим от кн. Ис., ще трябва да направим следното разяснение.
Изразът „раб Господен“ се среща не само във втората част на кн. Исаия, той е известен и на други библейски автори. Така се нарича на някои места целият израилски народ, напр.: Пс. 89:13; срав. Ис. 41:8, 9; 44:1, 21; 45:4; 48:20; Иерем. 30:10 и др. Това название се употребява и за отделни личности, които се намират в близко отношение с Бога. Така се нарича Авраам (Пс. 104:12), Исаак (Бит. 21:14), Моисей (Чис. 12:7 и др.), Давид (1 Парал. 17:7; Пс. 88:4, 21; Ис. 37:35), Зоровавел (Аг. 2:24), пророците, праведниците, дори езическите царе Навуходоносор (Иерем. 25:9; 27:6) и Кир (Ис. 43:10). В Н. Завет апостолите също се наричат раби Господни (Тит. 1:1; Иак. 1:1).
С тоя толкова известен и популярен израз прор. Исаия си служи във втората част на своята книга, където говори за спасителни и утешителни времена; но на някои места го употребява в по-специален и възвишен смисъл, като под „раб Господен“ разбира Месия, Иисуса Христа.
Не всички западни учени са съгласни с това църковно-традиционно разбиране. Голяма част от ексигетите, обаче, разбират под „раб Господен“ или целия израилски народ, или само най-добрата част от него, идеалния Израил. Други пък приемат, че под „раб Господен“ писателят на кн. Исаия е разбирал пророческото съсловие. Но ако разгледаме по-основно тия места в контекст ще се уверим, че описанието на невинния и безгрешен „раб“, Който търпеливо понася всички страдания, „като овца биде Той заведен на клане“ (Ис. 53:7), и дори греховете и недъзите на езичниците Той пое върху Себе Си и претърпя смърт (Ис. 53:4–6,8), – няма отношение към израилския народ и е неприспособимо към него. Също и към пророците не може да се отнесе описанието на „раба Господен“, защото на никого от тях не е възлагана такава универсална мисия; никой не могъл да поеме върху си греховете на всички, за да стане изкупителна жертва за народите.
Според Gressmann, няма нито една личност в историята на израилския народ, към която да е приспособено пророческото описание за „раба Господен“. Предвид всичко това и поради голямото разногласие между ексигетите, нам не ни остава друго, освен да се върнем към месиянско разбиране на тия места. И вместо да прибягваме до изкуствени хипотези за авторството на някой неизвестен писател бил той „девтеро-Исаия“, или друт някой анонимен, „религиозен фантаст“, по-основателно и оправдателно е да приемем за автор на цялата книга гениалния пророк Исаия, който с богоозарения си поглед е могъл да проникне в бъдещето и да види дори страдащия на кръста Месия“.
Марковски, И. Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет, Велико Търново: Издат. „СЛОВО“, 1992, с. 302–306..
