За една грешка в новобългарския превод на Великия покаен канон от св. Андрей Критски

---

06.03.2025 г.

„Ридал някога Ламех и викал: „Мъж убивам, ако ме уязви; младеж убивам, ако ме нарани“. А ти, душо, и плътта си окаля, и ума оскверни, и пак не трепериш“ (синодално издание, 2001).

Какво е искал да каже св. Андрей Критски с тези думи от канона си (четвъртък, песен 2., тропар 1.)? Защо Ламех, който заплашва с убийство, е за пример? Липсата на смисъл ни кара да сравним със Зографското издание (2007) на канона: „Аз ще убия мъж, който би ме уязвил, и момче, което би ме наранило“ – казваше Ламех; а ти, душе моя, не трепериш, като окаля плътта си и оскверни ума си?“. Тук цитатът е дословен със синодалното издание на Библията (Бит. 4:23) и смисълът остава неясен. Но ако погледнем в успоредния старобългарски текст (пак в Зограф. изд.), ще намерим нещо по-различно: „Мꙋ́жа оу҆би́хъ, глаго́летъ, въ ꙗ҆́звꙋ мнѣ̀, и̑ ю҆́ношꙋ въ стрꙋ́пъ, Ламе́хъ рыда́ѧ вопіѧ́ше, (ты̀ же не трепе́щеши, ѽ дꙋшѐ моѧ̀, ѡ҆калѧ́вши пло́ть, и̑ оу҆́мъ ѡ҆скверни́вши).“, т.е. „мъж убих, и се уязвих, и момче, и се нараних“. Така вече изречението има смисъл – упрекът към душата е, че не се кае като Ламех, а не че не заплашва да убива като него. Но откъде произлиза грешката в новобългарския превод?

Посоченият пример е само едно от местата в синодалния (ново)български превод на Библията, където личи безкритичното облягане на протестантската немска библейска критика (от XVI в. насетне), която отрича църковното предание и го заменя с човешки мъдрувания. Тя нахлува в българския превод, понеже той се води от синодалния руски. Св. Андрей Критски, светите апостоли (виж Новия Завет), ранните християни (срв. Марковски, Въведение в Св. Писание на Стария Завет), светите отци и исторически Православието въобще използват Стария Завет в неговия най-стар запазен вид – старогръцкия превод на 72-та тълковници (Септуагинта, IV–III в. пр. Хр.), един от които бил св. Симеон Богоприемец – известен ни от събитието на празника Сретение Господне (Лука 2:25-26). Според църковното предание този превод е боговдъхновен. Протестантската библейска критика обаче иудействува, водейки се от еврейския масоретски Стар Завет (X–XI в. сл. Хр.), като го нарича „еврейски оригинал“ (срв. Марковски). Но че Старият Завет на равинистичните иудеи (наследници на фарисеите) не е еврейският първопис, можем да видим от сравнението му с някои от откъслечно запазените кумрански ръкописи (II в. пр. Хр.), които съответстват не на късните масоретски преписи, а на превода на 70-те, който изглежда е запазил по-ранен и достоверен вид на Свещ. Писания. Пример за това са кумранските свитъци на книга Исаия (1QIsaᵃ и 4QIsaᵉ), където в гл. 7:14 се казва, че „девица ще зачене“, както е и според 70-те (Септуагинта). При масоретите обаче думата е променена на עלמה „мома“, което показва по-късно иудейско вмешателство.

Преводът на 70-те (в неговата Лукианова рецензия) е използван и от светите братя Кирил и Методий при правенето им на старобългарския превод на Свещ. Писание, а оттам е останал частично и в по-късните църковнославянски (руска редакция) издания на Библията: Генадиева, Острожка, Елисаветинска – в тях обаче, за жалост, ок. 13 книги от Стария Завет са изгубени и преведени наново от Вулгата, т.е. латински.

Всичко това е добре известно в Православната църква по света и затова преводът на 70-те е използван при съставянето на американската „Православна учителна Библия“ (Orthodox Study Bible), чешкия православен молитвеник и много други издания. Новообърнатите на запад не са обременени от протестантското влияние на библейската критика и се завръщат към корените на Православието.