…славянството на прабългарите трябва да бъде доказано с повече от логически изводи, за да бъде общоприето. Крачка в тази посока са генетичните данни за значителна славянска кръв в прабългарите, но гените все пак не определят езика. И докато имената на Плиска и Преслав лесно се обясняват през славянски, то личните имена на кановете и липсата на хронисти, споменаващи единоезичието на славяни и прабългари, са доста силни насрещни доводи…
Отговор:
Логическата обосновка е силна, но не единствена. За езика на „пра“българите имаме достатъчно податки: освен славянските названия на градовете Плиска, Преслав, Шумен, Загоре, девет Белграда, имаме пряко указание от Теофан Изповедник за края на VII век, че Онгъл (= славянското Ѫгълъ) се нарича така „на български“. Същата местност се нарича през османско време Буджак, което на турски също значи „ъгъл“. Славянски имена имат и князете: Гостун, Кубрат/Кроват, Бат Боян/Безмер, Котраг, Тервел/Тривелий, Телец, Звиница, Маломир, Пресиян, Борис и пр.
За летописците също не съм съгласен: летописът от Салерно дословно нарича Алцек (брат на Аспарух) „вожд на славяните“ (Alcieco, dux Sclavorum). Това известие е от X век – век и половина след свидетелството на Павел Дякон, че Алцековите българи (малобройни) още използват своя език. А Аспаруховите – със своя държава и многобройни – не? Моисей Хоренски споменава древния български вожд Вунд – както немците наричат славяните – а Теофан споменава „вундо-българи“, т.е. българи-венеди.
Разбира се, казаците са пример за славяноезични, които драстично променят бита си, но остават езиково еднакви с останалите малоруси. Промяната на бита обаче не води до промяна в именната система точно защото езикът им остава руски.
Отговор:
За бита ще спомена накратко, че Георги Пизидийски споменава как „пра“българите в обсадата от 626 г. използват лодки еднодръвки. Освен развитото строителство, в техните селища се намират също землянки и земеделски сечива и съдове. Също в Месецослова на Василий II българите езичници са изобразени с типични славянски дрехи. Константин Багренородни споменава конницата на хърватите (60,000).
Бл. Теофилакт Охридски, който през XI век говори за българското заселване на Балканите, използва израза: „славянският, сиреч българският народ...“ („τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων“). Все пак той е бил доста по-близо до епохата и е разполагал с много повече източници от нас хилядолетие по-късно, когато се създават изкуствени историческо-етнографски теории, които нямат основание нито в езика, нито във вярванията, носиите и предполагат пълно несъществуване на древните българи, за да се обясни славянския характер на последващите. Според тази теория сагудатите за едно поколение са „станали“ българи (предполага се, първоначално – алтайски покорители), но милингите за 700 години не са станали гърци (сроден индо-европейски народ). Противоречията са крещящи, дори не ми се навлиза. Не ми се навлиза много и в заплетения въпрос за волжките българи, но трябва да се каже, че и при тях има свидетелства за славянство. Например Хаджи Калфа казва, че „техният език и обичаи са сходни с руските“. Ибн Фадлан нарича владетеля им „цар на славяните“ или „владавац“, а земята им – „славянска“.
В цялото средновековно българско предание „пра“българите са считани за славяни и преки предшественици. Това се вижда от старобългарския превод на Манасиевия летопис, където за ранните български нашествия (Анастасий, нач. на VI в.) се казва: „оттогава българите наченаха да завземат тази земя“, а също от старобългарския превод на Метафрастовия летопис, където споменатите на гръцки нашественици „Σκλάβοι“ са уточнени като „блъгаре“ (при Маврикий, кр. на VI в.).
Езиково морейските славяни може и да са идентични със славяните на север от тях, но те българи не стават. Милингите се споменават с племенното си име поне до 14-и век, докато от Тесалия на север всички славяни са българи. Няма късни споменавания на сагудати, смоляни и т.н.
Отговор:
Балканските славяни не „стават“, а са изконни българи. Например Йоан Малала споменава именно българи в Тесалия още в VI в. (Там после се споменават велегезитите). Що се отнася до морейските славяни, както споменах, те са наречени „българи“ в критска народна песен (XVIII в.). Това, че пазят племенното си име (XIV в.) не е никак противоречие, всеки народ се състои от племена. Съществуват български племена и в XIX в., както ги нарича Иречек. Освен шопи, мияци, копановци, те включат и бързаци, които някои свързват със сл.-българското племе берзити.