Писателят Боян Болгар летял със самолет за някаква страна. Един от пътниците до него бил монголец. Дългото пътуване отегчило писателя и той разтворил книга. Монголецът надникнал в текста и заговорил на руски. Когато Боян Болгар пояснил, че е българин, спътникът му се втренчил в него и със застинала във въздуха ръка запитал:
– Значи сте българин?
Писателят кимнал и го изгледал учудено. Тогава монголецът скочил на крака. Постоял миг в някакво обредно свещенодействие, после сторил поклон и изрекъл:
– След хляба, само на човешката писменост е отредено правото на поклон и молитва! Аз се прекланям пред величието на вашата българска писменост, създадена от светите солунски братя Кирил и Методий! С техните букви пиша аз и моят народ. Приемете от мен и народа ми моя благослов и преклонение!…
Боян Болгар останал изумен от този странен жест на монголския си спътник към българските светци. Почти просълзен от вълнение и гордост, че на десет хиляди метра един чужденец коленичил пред родната ни писменост под погледите на толкова пътници, той не смеел да отрони дума. Поклонът бил като възпев на величието и светлината, които излъчвала българската култура в душата на монголеца и писателят изпитал тръпка, каквато никога не бил преживявал дотогава.
Из „Поклон пред българската писменост“ на Станко Михайлов