Възгледът на старите българи за произхода им

Какво е било съзнанието на старите българи за техния произход? Какво е било старинното предание по този въпрос в самото Средновековие? Отговор ни дават старобългарските летописни бележки и преводи.

Летописът на Константин Манасий, ромейски духовник, обхваща събитията от Сътворението на света до възкачването на император Алексий I Комнин (1081 г.). Той е преведен на старобългарски език по времето на цар Иван Александър (XIV в.). При превода са включени 19 самобитни добавки с червено мастило, посветени на българската история, както и 69 изображения (миниатюри), 18 от които – на събития от българското минало. В тези изключително ценни собствени старобългарски откъслеци е отразена българската гледна точка за историческите събития, която изцяло липсва в ромейските (гръцките) летописи, настроени враждебно към българите. Добавките са съкровище от праотците ни и заслужават да бъдат прочетени от всеки българин. Какво ни казват те за произхода на нашия народ?

Това са добавили българските книжовници към главата за царуването на византийския император Анастасий Ι (491–518). Виждаме, че първото споменаване на българите е още преди известната 681 г. и то като правещи нашествия на тези земи, т.е. на юг от р. Дунав / на Балканите. Според средновековното предание българите са древен славянски народ, който ок. IV–V век начева движението си от Волга и Причерноморието на юг, прави редовни нашествия в Ромейската империя и постепенно заселва вътрешността на Балканския полуостров, утвърждавайки се в него като ново отечество. Как се съотнася всичко това към обсъжданата от нас старобългарска добавка към Манасиевия летопис? Според добавката:

1. Има историческа приемственост между древните и по-новите българи, което предполага славянска принадлежност.

2. Българите идват (букв. про-изхождат) от север.

3. Българите правят ранни нашествия по тези земи, още преди 681 г. Споменато е за такова събитие по времето на император Анастасий I, т.е. V–VI в., но се свидетелства, че „преди това започнаха да превземат долната Охридска земя“, т.е. имало е и предишни нашествия.

4. В хода на завземаните земи е отредено първенствуващо място на Охрид като свещен български град. По този начин е утвърдено историческото присъствие и българската принадлежност на славянското население на Охрид, а оттук Македония, Албания и Гърция, т.е. на южните българи.

Втората добавка вече се отнася за годината 680, когато е свикан Шестият вселенски събор (относно монотелитската ерес) и се случва войната между Империята и българите начело на своя княз Аспарух. Това е окончателното утвърждаване на българите на юг от Дунава. Виждаме, че се говори за древните българи като за преки наши предци. Те разбиват гърците, превземат тази земя и живеят в нея „и до днес“. Това е живият български народ, а не изчезнали другородци. Споменатите техни поселения от двете страни на Дунава, както и в Албания и Гърция („до Драч и по-надалеч“), изразът „бидейки безчислено многобройни“ и сравнението със съседните народи също съответстват именно на известния ни славянски български народ (топоними), а не на някаква предполагаема шепа тюрки, скитала в Добруджа, както твърдят някои теории.

Може би някои от вас се чудят защо нарекох Аспарух „княз“, а не „хан“. Истината е, че няма нито един исторически източник, в който ранните български владетели да са наречени със степното звание „хан“ (като например Чингис хан). Това погрешно тълкуване за първи път се налага в края на XIX в. от поддръжниците на тюркския произход на древните българи. Както казва гениалният руски историк проф. Димитрий Иловайски: „Г-н Куник, за да потурчи окончателно българите, постоянно нарича техните князе „ханове“, макар източниците никъде да не им приписват такава титла.“ (1879 г.) Но да чуем какво казват следващите български добавки в Манасиевия летопис:

Изглежда, че старите българи наричат предполагаемите „татарски ханове“ Кардам, Крум и Муртаг със звучната славянска титла „княз“! И за капак нека разгледаме добавената от българските книжовници миниатюра (изображение) за знаменитото пируване на Крум с черепа на Никифор след победата над гърците:

Освен, че е княз, Крум е изобразен като снажен и русоляв, което противоречи на налаганите представи за древните българи като смугли или дори монголоидни хора. Интересно е също следното: в своя гръцки летопис св. Теофан Изповедник пише, че Крум „оголил черепа, обковал го отвън със сребро и като се гордеел, карал да пият от него славянските вождове“. Същевременно в старобългарския превод на Манасий княз Крум прави наздравица „с българите“. Това означава, че е поставен знак за равенство между „българи“ и „славяни“, т.е. старобългарските книжовници използват като синоним и дори уточняват, че славянските велможи не са представители на друг, отделен от българите народ, а друго име за същия български народ.

Някои биха попитали защо в тези летописи византийските императори са наречени „царе“? Отговорът е прост – „цар“ е българската дума или съответствие на латинското „император“. По същия начин „княз“ в ранносредновековна България е от същия ранг като германското king или könig (крал). Св. Тервел получава титлата кесар, която означава „съимператор“ или „втори след императора“. Симеон Велики е този, който окончателно изравнява скиптъра на българските владетели с този на ромейските – оттогава българските владетели окончателно са признати за царе, което е развнозначно на императори. Затова и българските преводачи на Манасиевия летопис наричат владетелите преди Симеон „князе“, а след него „царе“, а ромейските наричат просто „царе“ (= императори).

Но да се върнем на князете. Дали положението е същото в другите старобългарски летописи? Да вземем паметника, широко известен като „Именник на българските ханове“:

Читателят напразно ще търси къде корифеите на нейно височество Науката са съзрели в този източник да се споменават някакви монголски „ханове“. Но така става, когато една теория сляпо се предпоставя, понеже се крепи на големи „авторитети“ или партийна подкрепа. Истинското име на този извор следователно е „Именник на българските князе“!

произход Именник + Чурешки родослови.

князе Логотет.т.е. изобщо в старобългарските ръкописи (+ проложно житие от Бога).

Според средновековното предание българите са древен славянски народ, който ок. IV–V век начева движението си от Волга и Причерноморието на юг, прави редовни нашествия в Ромейската империя и постепенно заселва вътрешността на Балканския полуостров, утвърждавайки се в него като ново отечество. Точно такова е описанието на пан Матей Стрийковски – полски благородник, летописец и духовник, пътувал през XVI в. през българските земи в Османската империя като пратеник при турския султан. Особено ценно е, че той съчетава древните летописи с Библията и народните предания. Той не прави разлика между „пра“българи и славяни. Според него древните българи са славянски народ („славянските българи“), дошъл от „северните полета“ и започнал да завзема и изпълва балканските земи още в V–VI век. При пътуването си Стрийковски лично е разговарял с образовани български духовници. „Дори съвременните българи – отбелязва той – открито признават, че са излезли от московските земи“. Той свидетелства, че прочутата Дълга стена на Анастасий I (край Константинопол, от Черно до Мраморно море) е построена, именно за да спре неудържимите нашествия на българите. Интересно е, че това мнение споделят българските възрожденци като Васил Априлов, а и руски историци като проф. Д. Иловайски. (Юрий Венелин за движение и имперските българи) (Любен Каравелов за заселвания) Всичко това е засвидетелствано и във византийските извори, но те намират изопачено тълкуване в трудовете на някои нови историци, измислили тюркската хипотеза за произхода на българите. Те знаят за славянските нашествия от тези векове, но забравят да споменат, че са именно български, омаловажавайки ранните известия, в които изрично са споменато под името „българи“. Въпреки това, в „История на средновековна България VII–XIV век“ от И. Божилов и В. Гюзелев се признава, че: „Твърде интересен и любопитен за историята на балканските земи е фактът, че инициативата и организацията на по-голямата част от славянските нападения (особено тази на славините) през първата половина на VI в. принадлежала преди всичко на българите. Под тяхно ръководство били извършени най-големите и мащабни военни операции“ (стр. 31). (ежегодни нашествия)

Измислицата на В. Бешевлиев за „Тангра“. Какво намираме в най-древните паметници на българите? Славянски божества в старобългарските преводи на Александрията, Малала, апокриф Ходене на Богородица по мъките

Червеното е добавка от старобългарския преводач на гръцкия текст:

ЛОГОТЕТ. В старобългарския превод на Симеон-Логотетовия летопис, на местата, където се говори за нашествия на южни славяни (σκλάβοι) в пределите на Империята, същите са отъждествени и уточнени като българи (блъгаре). Това е най-пряко свидетелство от старобългарската книжнина за чисто славянското предание на старите българи относно произхода им. Или казано със съвременна науковерна изразност: поставен е знак за равенство между „прабългари“ и „български славяни“.

СЛОВО ЗА СИВИЛА. „славяните, сиреч българите“

СОЛУНСКА ЛЕГЕНДА. „славянските племена, наречени българи“, „българи“ в Солун

Виж сигнал.

Заповядайте в нашата Facebook група от съмишленици за славянския произход на древните българи и в нашия сървър в Stoat – Български свѣтогледъ!