Светци поборници за българщината: икони на св. Паисий Хилендарски и св. св. Кирил и Методий
08.06.2025 г.
Против новите адамити
Нашите нравствени схващания не са несвързани предпочитания, а част от определен светоглед (и неговата ценностна система). Тези въпроси се разглеждат от философията и раздела ѝ етика. Няма как българското като ценност да е над Бога, Който е създал всичко, включително и българите. Православието е истинната вяра, която Бог ни е открил за Него и за цялото творение. Тази истина е всеобхватен светоглед за Твореца и цялото Му творение: човека, животните, природата; народите, моралът, спасението… Без Бог няма философска основа за никакъв морал, всичко става относително. Без всеобщ Законодател, всяко нравствено съждение се свежда до лични предпочитания, а не до разумно обосновани норми. Но ние знаем, че Бог съществува и е Създател и Законодател на вселената. Добро е това, което съответства на Божията воля, а зло е това, което ѝ противоречи. Познание за Божията воля придобиваме от Неговия Закон, който ни е открит в Откровението – Библията (Стария и Новия Завет) и тълкуванията ѝ от светите отци на Църквата. Така че ако човек постави българското над православието, то той вече не би бил православен, тъй като не би следвал нравствената система на православието, а свои предпочитания, извъртащи реда на старшинството в светогледа. Би поставил творението над Твореца.
Това не означава, че ние се отричаме от българското и българската култура – тъкмо обратното. Както вече споменах, родолюбието е добродетел в православието. Подобно на семейството, което обичаме и почитаме, и за което имаме нравствен дълг да се грижим и жертваме. А народът е разширение на семейството. Всичко това са християнски ценности, с които атеист би могъл да не е съгласен. Казвам го, за да подчертая, че няма някакви „общи“, „неутрални“ ценности, но всички те принадлежат към дадени системи. А истинната система е православието, в която родолюбието е добродетел. Сам Бог е създал (човека, а сетне и) различните народи и /езици. В Стария Завет има строги предписания членовете на Божия народ да не се женят за чужденки (езичнички), да не приемат боговете и обичаите на другите народи. В Новия Завет Дух Светий слиза върху апостолите и ги сподобява с дарбата да говорят на всякакви езици, за да проповядват християнството на всички народи, както им заръчва Христос: „и тъй, идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа и като ги учите да пазят всичко, което съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Св. ап. Павел дори се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Св. Юстин Философ (II век) съобщава, че езичниците се възхищавали на християните за родолюбието им. С покръстването на народите за последните се основават цели собствени поместни църкви – Арменска, Грузинска, Българска… Св. Кирил Философ превежда Библията на старобългарски и разбива ереста на тези, които грешно учели, че Бог може да се прославя само на три езика. Когато във война между Русия и Япония православните японци питат своя просветител руснак св. Николай дали да се молят за Япония или за Русия с оглед на вярата и народността си, той им отвръща да се молят за Япония. Монахът светец Паисий Хилендарски полага огромен труд за своята „История славянобългарска“, в която показва правилното отношение на православния християнин към неговия народ. Всекиму са известни неговите думи: „О, неразумний юроде! Поради що се срамиш да се наречеш българин? (…) Но виж, неразумни, от гърците има много народи по-мъдри и по-славни. Оставя ли някой грък своя език и учение и род, както ти, безумни, оставяш и нямаш никакви придобивки от гръцката мъдрост и изтънченост? Ти, българино, не се мами, знай своя род и език и се учи на своя език! По-добра е българската простота и незлобливост.“. Според собствените му думи, св. Паисий пише Историята „в полза на нашия български род, за слава и похвала на нашия Господ Иисус Христос. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с безначалния му Отец и пресветия, преблагия и животворящ негов Дух, сега и винаги и във вечни векове. Амин“. Епископът мъченик Борис Неврокопски в описанието си на пастирските добродетели включва родолюбието и го описва като „възвишена и дейна любов към своя народ и своята Родина и всегдашна готовност да им служим искренно и честно, предано и себеотречено до самопожертвуване“. Всички висши български духовници от царско време следват този принцип. Всичко това са примери за родолюбци, поставящи Бога на първо място, както е правилният ред.
Бидейки православни, ние не отричаме културата си, а напротив – живеем и я осъзнаваме така, както са я осъзнавали нашите предци в последните 12 века. Българската култура е дълбоко християнска – азбуката, езикът, писмеността, повечето народни празници и обичаи… Православни светци проповедници са основателите на средновековната българска култура и светоглед. Най-видните наши културни и исторически дейци са духовници и светци – от св. св. Кирил и Методий, св. Климент и Наум Охридски, св. цар Борис Покръстител, до св. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, отец Матей Преображенски, отец Неофит Рилски, Неофит Бозвели, епископ Иларион Макариополски и безчислено множество други. Всички те са образци за дейно родолюбие в рамките на православната вяра, която е основата за всяко нравствено съждение.
За дообсъждане: етно-филетизмът като обвинение – гръцка измислица, не се приема всеобщо, вкл. от Българската църква.
Против новите богомили
„Етно-филетизмът“ е гръцка измислица на принципа „Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“
И защо според теб е нещо нередно да се молиш за собствения си народ? Трябва да не се молим и за семействата си ли? Когато молитвите са споменавали владетеля, това е бил царят на съответната държава, а не на всички народи.
Разбирам, че се опасяваш от залитане към земното пред небесното, но мисля, че трябва да разглеждаме народа си като разширение на семейството. „Само“ за нашето семейство ли се молим, като го споменаваме в молитвите си? Надяваме ли се на „небесно“ семейство? Проява на „фамилизъм“ и „ксεнофобия“ ли да се молим за семейството си? Има ли място „семейното“ в Църквата? Ако се молим дори за еретиците, как може да не се молим за нашия народ? Дори св. ап. Павел се моли за своите сънародници по плът – израилтяните, които са отхвърлили Христа: „Истина говоря в Христа, не лъжа, – свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, – че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърце; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът, които са израилтяни, на които принадлежи осиновяване и слава, завети и законоположения, богослужение и обещания;“ (Рим. 9:1–4). Противопоставянето на Църква и народ е противопоставяне на небесното и земното, своего рода гностицизъм.
Частното противоречи ли на общото? Да се молиш за патриарха или певците противоречи ли на общочовешкото спасение? Всяка поместна църква и всеки храм се молят своя предстоятел. Трябва ли всички тези споменавания също да се премахнат?