15.02.2025 г.
1. Първоизточници
Сред първоизточниците за живота и управлението на цар Симеон Велики са: личните му писма (преписка) с византийския император Роман Лакапин, с цариградския патриарх Николай Мистик и Лъв Магистър; старобългарските съчинения на св. Йоан Екзарх и еп. Константин Преславски (IX–X в.); старобългарско похвално слово за цар Симеон; Български апокрифен летопис (XI в.); летописът на св. Симеон Логотет (който е преведен и на старобългарски език).
2. Възцаряване и ранни години
Св. цар Борис-Михаил имал четирима синове и две дъщери: Владимир, с прозвището „Расате“ (от местността Рас, където воювал със сърбите), Гавриил, Симеон, Яков, Евпраксия, Анна. Първоначално го наследил Владимир, който се опитал да върне езическата вяра към старите богове като Перун, Сварог и Даждбог (засвидетелствани сред българите в старобългарските преводи на Александрията и Йоан Малала – IX-X в). По свидетелство на абат Регино, Борис временно напуснал манастира, свалил Владимир и на негово място поставил Симеон. В „Чудото на св. Георги с българина“ се казва накратко, че Владимир бил изместен от Симеон „по благоволение Божие и Михаилово“. Абат Регино (?) споменава, че Борис „събрал цялото Царство“ и въз основа на тези думи В. Златарски развива тезата си за проведен тогава църковно-народен събор. Към решенията на този предполагаем събор се приписват най-важните тогавашни промени в България: Владимир е свален и на неговото място се възкачва Симеон; столицата се премества от Плиска в Преслав (който според Бълг. апокрифен летопис се строял 28 години); старобългарският език е приет като църковен и държавен.
3. Християнска книжовна дейност
Цар Симеон напълно разгръща посятото от баща му Борис дело на християнска просвета и старобългарска книжовност. В това време в България действат учениците на св. св. Кирил и Методий, напр. св. Климент и Наум. Обхватът на тази дейност е описан в статията на руския игумен Йоан Економцев „Златният век на Симеон и староруската култура“. Преведена е цялата византийска книжнина, цялото Православие – всички най-известни класически отци на Православието като св. Василий Велики, св. Атанасий Велики, св. Йоан Дамаскин. Създават се собствени произведения като „За буквите“, „Шестоднев“ и много църковни служби и слова. Неслучайно съвременниците на Симеон го наричат „Христолюбец“, „книголюбец“ и дори „миролюбец“, „ратник на мира“. Съществува сведение от руски летопис, макар и по-късно, според което цар Симеон изпраща български книжовници с книги на новопокръстения руски княз Владимир. Така или иначе, русите приемат старобългарските свещени книги.
4. Военно-държавна дейност
Цар Симеон е не по-малко знаменит във военното дело. По време на неговото управление България обхваща обширните земи между Термопилите и Дон, и между Цариград и Седмиградско (три морета). Той завладява Сърбия и Тракия, и окончателно утвърждава властта в дн. Гърция (вкл. Епир и Тесалия), където имало българско население. Най-знаковото му сражение е това при р. Ахелой от 917 г., където ромеите са разгромени. Царят опитва да превземе и Константинопол, но не успява, поради неуспеха на съюза с арабите. Това го лишава от подкрепа по море (кораби). Някои историци разделят управлението му на два етапа: 1) м/у 893–913 г., когато е княз (кънѧѕь) и 2) м/у 913–927, отличаващи се с т.нар. „имперска идея“. От 913 г. Симеон се нарича „цар на българи и ромеи“ (βασιλεὺς τῶν βουλγάρων καὶ ῥωμαίων), което не е признато от ромеите, както казва имп. Роман Лакапин: „На кои ромеи се наричаш ти цар? На поробените от теб ли?...“ Не е ясно също дали и за какво патриарх Николай е посветил Симеон при идването му в Цариград: според едни учени – само го е благословил, според други – го е коронясал за кесар (а не за император), според трети – го е венчал за император (=цар, василевс). Неясен е самият жест със свалянето на епитропия (омофора?) и описанието му.
5. Заключение
Симеон е един от великите български царе. Той има значим принос в християнската българска култура, повлияла на света и широко навлязла именно в Източна Европа, – сред славяните.