Славянска теория за произхода на българите

Според славянската теория древните българи изначално са славянски народ, произхождащ от земите на север от Кавказ, около реките Кубан и Южна Волга.^[1][2] Те създават държава на север от Дунава, в Южна Русия и Украйна, и постепенно завладяват и се заселват в широки области на юг от Дунава в Балканите, дори в Морея.^[3][4]

Този възглед е преобладаващ в българското общество до началото на XX век.^[5][6] Корените му са още от средновековната традиция, а в Българското възраждане негов изразител става св. Паисий Хилендарски. В академичната наука основоположник на теорията е Юрий Венелин, а поддръжници са Димитрий Иловайски, Сергей Уваров, Йован Раич, Савельев-Ростиславич, йеромонах Спиридон Габровски, Васил Априлов, Никола Палаузов, Пьотър Бутков, архиепископ Филарет, Любен Каравелов, Гаврил Кръстевич, Константин д'Осон и др.^[7]

Основава се на исторически, езикови и културни аргументи като славянската принадлежност на старобългарския език, липсата на тюркски или ирански дири в неговата лексика и граматика^[8]; наличието на славянски имена сред древните българи като Кубрат/Кроват, Бат Боян, Безмер, Котраг, Гостун, Телец, Драгомир, Енравота, Маломир, Звиница, Пресиян, Борис, Владимир, Вунд^[9][10]; старобългарски (славянски) топоними като Онгъл (Ѫгълъ, както се наричал „на български“ според преп. Теофан Изповедник и Патриарх Никифор), Преслав, Плиска, Загоре, Шумен, девет Белграда^[11]; самото народно име „блъгаре“ се обяснява от р. Волга (старобълг. Вльга, т.е. влага)^[12] с аналогии в чешката р. Vlha и полската р. Wilga. Славянската теория се придържа към старобългарската традиция, отразена в оригинални и преводни съчинения или откъси от Първото и Второто българско царство, която разглежда древните българи като славяни^[13][14], повествува за техните начални нашествия в Империята още от времето на император Анастасий I^[15] (упр. 430–518 г.); нарича владетели като Кубрат и Аспарух „князе“^[16].

От културна страна се привеждат факти за високите строителни умения на древните българи (вкл. подово отопление в Плиска), намираните в техните градове землянки и полуземлянки (аналогични на славянските), намерените в техните селища сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, грънци и делви със зърнени култури, което говори за земеделие^[17]; свидетелства, че славяните имат конница^[18]; споменавания как българите през VI–VII в. в битка използват лодки еднодръвки (Георги Пизидийски и др.); облеклото от изображението в Месецослова на Василий II, където българите носят славянски шапки с кожена обшивка и кафтани с осем ширита, каквито са били новобългарските, хърватските, руските и полските^[19].

Поддръжниците на тази теза се позовават също и на отъждествяванията на българите със славяните в летописите, напр. летописа от Салерно (X в., Chronicon Salernitanum), където заселилият се в Италия Алцек (брат на Аспарух) е наречен „Алцек, вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum“)^[20] или пък в Пространното гръцко житие на св. Климент Охридски от бл. Теофилакт Охридски: „славянският, сиреч българският народ...“ („τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων“)^[21]. Критикува се нелогичното предположение за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ завоевател^[22][23], което кара по-късния представител на официалната историография Рашо Рашев да приеме славяноезичие сред „пра“българите още преди преминаването им на юг от Дунава. Славянската теория акцентира отстояването на българската народност от св. княз Борис-Михаил^[24] посредством делото и старанията му за независима българска църква и богослужение на български (=славянски) език, който е наричан „български“ още в X в. от св. Йоан Екзарх^[25].

Обръща се внимание на съществуването на българския като отделен славянски език от сръбския, което предполага наличие на друга славянска група на изток и юг от р. Морава – българите.^[26][27] От значение са и редица топоними от Средна Гърция, съдържащи народното име „българи“, като Βουλγάρα, Βούλγαρης, Βουλγαρινή^[28], което показва трайната българска принадлежност на славянското население в тези области.

Забележително е, че в старобългарските преводи на Йоан Малала и Александрията се споменават славянските божества Перун, Сварог, Даждбог и др., но няма помен от предполагаемото „пра“българско божество „Тангра“.^[29]

Изградените от Венелин и Иловайски тези намират широко разпространение в руската общественост и българската възрожденска интелигенция.^[30][31]