18.03.2025 г.
Според славянската теория древните българи са изначален славянски народ, произхождащ от земите на север от Кавказ, около реките Кубан и Южна Волга.[1][2] Те създават държава на север от Дунава, в Южна Русия и Украйна, и постепенно завладяват и се заселват в широки области на юг от Дунава в Балканите, дори в Морея.[3][4]
Този възглед е преобладаващ в българското общество до началото на XX век.[5][6] Корените му са още от средновековната традиция, а в Българското възраждане негов изразител става св. Паисий Хилендарски. В академичната наука основоположник на теорията е [[Юрий Венелин]], а поддръжници са [[Димитрий Иловайски]], Сергей Уваров, Йован Раич, Савельев-Ростиславич, йеромонах Спиридон Габровски, [[Васил Априлов]], Никола Палаузов, Пьотър Бутков, архиепископ Филарет, Любен Каравелов, Гаврил Кръстевич, Константин д'Осон и др.Державин, Н. История на България, том I. София: Славиздат, 1946, с. 178.[7]
Основава се на исторически, езикови и културни аргументи като славянската принадлежност на старобългарския език, липсата на тюркски или ирански дири в неговата лексика и граматика[8]; наличието на славянски имена сред древните българи като Кубрат/Кроват, Бат Боян, Безмер, Котраг, Гостун, Телец, Драгомир, Енравота, Маломир, Звиница, Пресиян, Борис, Владимир, Вунд[9][10]; старобългарски (славянски) топоними като Онгъл (Ѫгълъ, както се наричал „на български“ според преп. Теофан Изповедник и Патриарх Никифор), Преслав, Плиска, Загоре, Шумен, девет Белграда[11]; самото народно име „блъгаре“ се обяснява от р. [[Волга]] (старобълг. Вльга, т.е. влага)[12] с аналогии в чешката р. Vlha и полската р. Wilga. Славянската теория се придържа към старобългарската традиция, отразена в оригинални и преводни съчинения или откъси от Първото и Второто българско царство, която разглежда древните българи като славяни[13][14], повествува за техните начални нашествия в [[Византийска империя|Империята]] още от времето на император [[Анастасий I]][15]; нарича владетели като [[Кубрат]] и [[Аспарух]] „[[Княз|князе]]“[16].
От културна страна се привеждат факти за високите строителни умения на древните българи (вкл. подово отопление в Плиска), намираните в техните градове землянки и полуземлянки (аналогични на славянските), намерените в техните селища сърпове, палешници за рала, черясла, мотики, грънци и делви със зърнени култури, което говори за земеделие[17]; свидетелства, че славяните имат конница[18]; споменавания как българите през VI–VII в. в битка използват лодки [[Еднодръвка|еднодръвки]]([[Георги Пизидийски]] и др.); облеклото от изображението в Месецослова на Василий II, където българите носят славянски шапки с кожена обшивка и кафтани с осем ширита, каквито са били новобългарските, хърватските, руските и полските[19].
Поддръжниците на тази теза се позовават също и на отъждествяванията на българите със славяните в летописите, напр. летописа от [[Салерно]] (X в., Chronicon Salernitanum), където [[Алцек]] (брат на Аспарух) е наречен „Алцек, вожд на славяните“ („Alcieco, dux Sclavorum“)[20] или пък в Пространното гръцко житие на св. Климент Охридски от [[бл. Теофилакт Охридски]]: „славянският, сиреч българският народ...“ („τὸ τῶν Σθλοβενῶν γένος εἴτʹ οὖν Βουλγάρων“)[21] Критикува се нелогичното предположение за светкавична и безследна загуба на родния език, и то на могъщия народ завоевателИловайски, Д. [https://bgstarina.blog.bg/history/2022/03/26/d-i-ilovaiski-za-proizhoda-na-bylgarite.1810603 Въпросът за народността на русите, българите и хуните. – В: Списание на Министерството на народното просвещение, част CCXV, Санкт Петербург, с. 17.]Венелин, Ю. [https://bgstarina.blog.bg/history/2021/05/25/iu-venelin-za-slavianskiia-proizhod-na-drevnite-bylgari.1762634 Древните и сегашните българи тяхното политическо, народописно, историческо и религиозно отношение спрямо русите. Москва: Университетска типография, 1829, с. 58–67.], което кара по-късния представител на официалната историография [[Рашо Рашев]] да приеме славяноезичие сред „пра“българите още преди преминаването им на юг от Дунава. Славянската теория акцентира отстояването на българската народност от св. княз [[Борис I|Борис-Михаил]]Дечков, В. [https://bgstarina.volconst.com/s/stari-bg/ Старите българи и техният език.] София: онлайн материал, 2024.Дечков, В. [https://www.forumnauka.bg/topic/23290-slavyanski-proizhod-na-drevnite-blgari/ Славянски произход на древните българи.] София: онлайн материал, 2021. посредством делото и старанията му за независима [[История на Българската православна църква|българска църква]] и богослужение на български (=славянски) език, който е наричан '''„български“''' още в X в. от [[Йоан Екзарх|св. Йоан Екзарх]]Дечков, В. [https://bgstarina.blog.bg/history/2024/05/27/istoricheski-svidetelstva-che-kirilo-metodieviiat-cyrkovniia.1911613 Исторически свидетелства, че Кирило-Методиевият (църковният или старият славянски) език е български.] София: онлайн материал, 2024..
🔧 Предстои да се добави останалата част от статията.
1 Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 12–13, 32, 105
2 Венелинъ, Ю. Древнiе и нынѣшнiе Болгарe въ политическомъ, народописномъ, историческомъ и религиозномъ ихъ отношенiи къ россiянамъ. Историко-критическiя изысканiя. Москва: Университетская типографiя, 1829, с. 67.
3 Пак там, с. 3, 71 и насетне.
4 Венелинъ, Ю. Критическiя изслѣдованiя объ исторiи Болгаръ. Москва: на иждивенiи болгарина И. Н. Денкоглу, 1849, с. 1–4.
5 Иречек, К. История на българите. изд. Корени, 1999, с. 139.
6 Шишманов
7 Державин, Н. История на България, том I. София: Славиздат, 1946, с. 178.
8 Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 101–102.
9 Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 77–91.
10 Шишманов, И. Критичен преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името „българин“. – В: СбНУНК, XVI–XVII, 1900, с. 535–543.
11 Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 100–101.
12 Иловайски, Д. За славянското происхождение на дунавските бѫлгаре. Букурещ: изд. „Дружеството за распространение полезни знания“, 1875, с. 98–100.
13 Златарски, В. Извѣстията за българитѣ въ хрониката на Симеона Метафраста и Логотета: Историко-критическо изслѣдване. София: Държавна печатница, 1908, с. 15.
14 Стара българска литература в седем тома, Том I: Апокрифи. София: Български писател, 1982, с. 295–296.
15 Хрониката на Константин Манасий, София: 1992, с. 123
16 Попов, А. Обзор хронографов русской редакции, Москва: Типография Лазаревскаго инст. (А. Мамонтовъ), 1866.
17 Димитров, Б. 12 мита в българската история, София: Фондация „Ком“, 2006.
18 Иловайскiй, Д. Дополнительная полемика по вопросамъ варяго-русскому и болгаро-гуннскому. Типографія М. Г. Волчанинова, (бывш. М. Н. Лаврова и К). Леонтьевскій пер. д. Лаврова. Москва, 1886.
19 Иречек, К. История на българите. изд. Корени, 1999.
20 Chronicon Salernitanum. A critical edition with Studies on Literary and Historical Sources and on Language, a cura di U. Westerbergh, Stockholm, 1956. стр. 141-150.
21 Милев, А. Гръцките жития на Климент Охридски. София: Издателство на БАН, 1966. – Пространно житие: II, 5.