Философия на историята

(...)

Това главно търсено, това собствено име е главната цел на издирванията, главен предмет на историята. Да вземем, напротив, някое официално име, например Pannonia, и да попитаме какъв смисъл може да има изразът: Geschichte von Pannonien, Histoire de la Pannonie, История на Панония?! Ако под история трябва да разбираме делата на човека, на хората, населявали Панония (та и какво друго може да се разбира?), то как мога аз механично да обединя идеите и всички пружини на живота и човеческите вълнения под едно име, чиито предели са обозначени от римските землемери?! А и Панония би ли могла да има свой, отделен от цялото Римско тяло, живот? Нима същият пулс, чието сърце бил Рим, не биел и в Панония, както и в другите провинции на империята? Словото/изразът „история на Панония“ не изразява повече от „история на Саратовската губерня“.

Но ако разбираме (соображать) жителите на Панония отделно от техните завоеватели, като собствен, не-италиански народ, то нима Панония и в това отношение може да представлява някакво отделно цяло? Нима племето, населявало Панония, не се е простирало и отвъд официалните ѝ граници? Кой би се наел да каже, че етнографските граници са тъждествени (идетъ наравнѣ, вървят заедно) с политическите?

Тъй като предмет на историята е народът, то тя не се спира (не трябва да се спира) на границите на официалните названия, не се ограничава с политическите предели на една област; тя пресича тези линии, проследявайки докато не свърши един език и не започне друг.

По този начин тя ще обиколи в кръг и ще опише пределите (народописните, етнографските) на цялото племе; ще оцвети с един цвят няколко различни области; ще прокара цвета си посред в разни извивки, пресичайки провинции, ще състави едно цяло – и ще надпише името на народа. Такава е изследователската история.

Защо пък историята трябва да прави това? Защото тя е задължена да даде отчет за борбата на един народ с друг (на италианския с не-италиански), за тържеството на първия, за падането и страданията на последния. Веригата на всичките унизителни условия в живота съставлява историята на последния; официалното поставяне на граници (разграничение на части) и всички официални събития в тези части принадлежат към историята на първия.

Историята задължително трябва накратко да запознае читателя с народа, срещу когото са воювали римляните; в противен случай, кой историк би бил в състояние да оцени тази тяхна борба и степента на напрежението в силите на Италия? Историята трябва също да описва целия етнографски кръг на народа, за да може да се разбере какви сили са се противили или са можели да се противят на римляните. Във всеки случай, не само жителите на т.нар. Панония се борели за своята независимост, но и на околните провинции.

Но сега ви моля да ми кажете какво разбиране или сведение ви предоставят следните изрази: Римляните тогава завоювали Илирик; Римляните завоювали Панония; Римляните завоювали Норик, Ретия? Какво изразяват тези имена? Къде са народите? — Впрочем Панония, Норик, Ретия официално били образувани едва след завоюването им; следователно подобни изрази биха приличали на следния: Руснаците завоювали Саратовската губерня от ногайците. Очевидно е, че изразяване по такъв начин означава говорене със задна дата. И така, все още остава въпросът: с кой именно народ са воювали римляните?

Никому не дошло на ум да разследва този въпрос, да разгледа предмета му по-внимателно, по-подробно и по-отблизо; никой не помислил да съобрази народо-характеристичните отношения на тази нация^[1] не само спрямо римляните, но и спрямо другите съседни независими народи, а затова и никой не помислил да вниква в този съществен извор, който можел да храни враждебна на римляните сила, и да подготви, рано или късно, освобождение на народа от иноземното (чуждото) владичество.

(...)

Душата, Геният на народа, се изразява и заключава в неговия език. Силата на мисълта, силата на неговия живот се проявява в неговите произведения. Началото на нравите и обичаите му е така тясно свързано с произхода и образуването на неговите слова (думи), че logographia и ethnographia, т.е. езикопис и нравопис на всеки народ съставляват това цяло, тази хармония в условията на народния живот, в която и единствено могат да се открият действителните пружини на народната деятелност, които често убягват от взора и на най-строгите наблюдатели.

Резките очертания в езика на народите най-често се съпровождат и от резки очертания в техния характер. Развитието на характера на народа в областта на житейската му дейност върви успоредно с развитието на неговия език. Тук трябва да припомним следните истини:

1) Всеки човек мисли на някакъв език.

2) На един език може да се мисли по-добре, отколкото на друг.

3) Мислителността на езика зависи от неговото граматическо, словопроизводно и оборотно или фразеографско устройство. Има езици, на които не може да се пише Логика; има и такива, които ще ви разведат по всички области на мечтателността.

4) Развитието на народа, или развитието на неговата деятелност, върви редом с гъвкавостта или възможността за развиване (развительность) на неговия език. Ориенталистите се удивляват (възхищават) от пищното богатство на арабския език, а историците – от извънредното и внезапно избухване (вспъйшка) на арабския народен дух в полето на дейността и мисълта. Ще обяснят ли защо гъркът/ите дълго време имал превъзходство / превъзхождал пред всеки европеец? Или как иначе може да се обясни рязката разлика в характера и действията на немците и французите? Климатът, физическото устройство на човека у тях са еднакви, произведенията (стоките), храната са почти същите: не намирам никакви явни причини, които биха произвели между двата народа толкова рязка черта (граница, разлика). И тъй, ако има някаква съществена разлика между немеца и французина, както и между отделните хора, тя се намира именно в техния език.

(...)